Чамкория (Боровец) е нашата горска гордост. Тя е една от най-хубавите гори в страната. Но при всеобщото унищожение на горите в Самоковско през османското иго, всички сме си задавали въпроса, как така тази прекрасна гора е останала, намирайки се „под носа” на турските бейове и паши, собственици на видните и маданите?
В „История на България” Константин Иречек пише за Самоков:
Съседните склонове на Рила са голи, съвсем изложени на течение, набраздени са с много процепи и отдалеч изглеждат като чудовищни потоци тиня… Много преди освобождението на България същите планини са били пребулени с гъсти стари лесове, дърветата на които са били безпощадно изсечени и изгорени по вид на видните и по този начин по цяла Самоковска околия, гдето е имало видньи и мадани, горите са били съвсем унищожени… Само на югозапад от Самоков се намира вековната гора Чам-кория, около 30 000 дка…”
Това е още по-чудно като се има предвид, че турските управници не са се стеснявали от насилията и грабежите. Напротив! Самоковският аянин Хюсрев паша заграбил градското пасище „Пашаница” и Самоковската община е успяла да го възвърне като собственост на града едва от неговите наследници, чрез дълги съдебни процеси след Освобождението. Хюсрев паша е бил собственик на три мадана, за които са му били необходими огромни количества дървени въглища. Тези данни черпим от документи, свързани с търговски сделки и покупки на дървен материал от Самоков след Освобождението.
Търговец от София закупил от Самоков през 1879 г. 400 греди. Самоковската община обаче забранила да се изнесат тези греди от Самоков. Търговците се оплакали. Въпросът стигнал до Софийския губернатор, който поискал обяснение от Самоковската община за тая забрана. В отговор на губернатора самоковският кмет с писмо № 104 от 22 март 1879 г. пише:
Уведомяваме Ваше благородие, как гората която се нарича Чам-кория принадлежи на градът — Самоков. Според названието на по-първите турски жители в гр. Самоков, от старо време била завещана от някоя си Атидже султанка на градът за сечене от нея дървие по селата и другите градове, а от данъкът който е налаган за сечене на дървите е заплащано на стражите, които чували гората, остатъкът е употребяван за направата на ескере на градския голем мост, когато е ставало нужда да се прави или поправя. От времето на турското правителство са дохождали нарочно чиновници от Цариград, за да изпитат подробност залесът Чам-кория и да я присвоят казаните; но не са могли и последно време си е останала Чам-кория притежание на градът и всички граждани, без разлика на народност със знаение за градска.”
Самоковските паши и бейове, които не са зачитали дори султанския танзимат от 1834 г. за спиране на ангарията, не са посмели да нарушат завещанието на султанката и да изсекат гората в Чамкория. Този въпрос се повдига отново по следния повод: Военният министър генерал Паренсов, който останал на този пост след изтеглянето на Руската армия от България, решил да си построи къща в София, но откъде да закупи дървен материал. Горите в цялата страна били изсечени и опустошени. Гора имало само в Чамкория. Генерал Паренсов изпратил инженер, който закупил дървен материал за къщата му от някой си Марко Ханджи. Този Марко Ханджи отказвал да продава материала, изтъквайки пред инженера, че от Самоков не може да се изнася, че е предназначен само за нуждите на града. Инженерът му отговорил, че изнасянето на материала не е негова работа. Когато обаче дошло време да вдигне материала, Самоковската община използувала правото си на забрана. Повела се дълга преписка до министъра на финансите, който управлявал и горите, до софийския губернатор. Въпросът станал държавен. Но Самоковската община не отстъпила от своето решение.
Общината била обвинена, че постъпва неправилно. В отговор на това обвинение в писмо до софийския губернатор четем:
…Съветът мисли, че не греши, ако чува градското притежание и наблюдава да се изпълняват и съхраняват постановленията му, понеже в противен случай може да попадне под отговорност.”
Преписката продължила и се стигнало до там, че генерал Паренсов да заплати съответна такса, преди да бъде изнесен материалът извън града. В отговор на това общината отговорила, че ще освободи материала, но няма да вземе такса, а безплатно, защото от тази гора не може да се продава. Учудваща принципиалност и безкомпромисност за онова време, непосредствено след Освобождението!
По-късно, след като не бил открит документ за завещание от султанката, държавата обявила гората за държавна. Но когато въпросът бил поставен пред съда, той признал правото на Самоковската община и Чамкория остава общинска до 1948 г., когато бе извършена национализацията на всички гори в България.
В продължение на 70 години боровецката гора е източник на препитание и източник на дървен материал за населението в града. Тя е била доходна за общината. Много от благоустройствените мероприятия в града са били извършени от постъпилите от нея средства и материали.
След Освобождението, благодарение на принципиалното отношение на общината, тази гора се стопанисва под лесовъдско разпореждане и контрол още от 1890 г. започнало от самоукият лесовъд Стамболски, а след това от 1898 г. и от първия специалист лесовъд П. Цончев, които залагат основите на научно-обосновано стопанисване на гората. Благодарение, на което и днес гората в Боровец е истинска перла на българския лес.
Източник: в. “Самоковска комуна”, бр.13/1980 г.
Автор: Инж. Георги СТОЕВ
снимки: Чамкория / Боровец от 1896