В началото на двадесетте години пространството по днешната улица „Васил Левски” е истински резерват от дива растителност: храсти, дървета, върбаляци. Там протичат и две реки. Под реките има и поляни с буйна трева. Цялото това пространство носи името Аджидамба. Кварталът пък западно от нея се нарича Теки (което на турски значи неделима, сплотена единица) махала.
По десния бряг на горната река до края на улицата се издига високата ограда на американските колежи (мъжки и женски), които заемат цялото пространство на изток до днешната улица „Борис Хаджисотиров” (тогава „Александрова” или „Широк сокак”)
След нещастната за България Първа световна война тези колежи подновяват своята работа. В тях се учат младежи и девойки от цялата страна, включително и от града (между тях е и голямата дъщеря на Борис Хаджисотиров – Мария).
Малчуганите, а и юношите, които работят при бащите си за изкарване на прехраната на многолюдните семейства, се катерят по дуварите на колежа и от там наблюдават как играят футбол учениците.
Вълшебната топка събужда в младите сърца не само желания да я пипнат, но и сами да ритат, да тичат и играят.
Нещастните войни от 1913 – 1918 г. не сломяват духа на българите . Волята на бойците от Булаир и Дойран за живот и борба се предават на децата им. Техните сърца са пълни с ентусиазъм.
Най – смелите деца се спускат често от другата страна на дувара , приближават се до играчите, разпитват ги или тичат да намерят отпратените топки в гъсталаците на Аджидамба. Директорите на колежа по това време Маркъм и Бляк не им забраняват това удоволствие. Разрешават им дори да играят до късно и в откритата зала на колежа. Спомням си тя се намираше точно на мястото на днешния блок №20. Беше висока, просторна и открита на юг. Там имаше почти всички съоръжения и уреди, макар и грубо направени: халки, успоредки, кон, коза, прътове и въжета за изкачване, отвесни и наклонени стълби, хоризонтални стълби на голяма височина. Тази зала беше невиждана радост за малчуганите и юношите.
Все по това време ръководството на колежа наема за игра Нишкова ливада – южно от болницата и северно от „Царева фабрика”. От поляните на Аджидамба и край Искъра и Теки махала все още примитивната игра на „топка” се пренася на тази поляна, а оттам – южно от казармите на Седмо артилерийско отделение, а и в самото поделение. За да се пренесе после по целия град.
Ентусиазмът на младите хора тогава беше толкова чист , така силен, буйно напиращ,
че като играеха, те сякаш свещенодействаха. Като се премятаха през оградата и уловяха, шляп
айки боси, топката по реките, те я милваха като живо скъпо същество…
Така се запалва искрата и се внася идеята за играта футбол в града ни. Юношите тогава не мислят, че правят „история”. Те просто играят, събират сили, гледат с широко отворени очи света. Нямат от никъде помощ. Бащите им смятат, че тази игра е за „губене на време”, но и не им пречат. Повечето от тях им се радват.
А ето и някои подробности споделени от ветераните (между, които и от Петър Христов Герин):
През късното лято на 1918 г. английска окупационна част с огромни коне се разположи в лизалите северно от Бельова черква. Децата от горния край на града, а и други отивахме да гледаме как войниците играят на „топка” по ливадата, където си бяха разчертали с вар бяло поле. Тогава за първи път ритахме топка и това ни запали да станем по – късно футболисти. През следващата пролет тук идваха футболистите от колежа, които играеха „мач”. Понякога играчите ни оставяха топка и ние ритахме дълго. Така се породи в нас – децата, желание да имаме топка и да се организираме.”
Тук трябва да прибавя името на един отличен футболист, който внася организация, правила и дисциплина в самоковските клубове, в които играе („Сила”, „Диана”, и „Атлетик”). Това е Леонид – руснак, работещ като градинар в Седмо артилерийско отделение. Презимето и фамилията му не са запазени, но всички ветерани на футбола си спомнят с обич за него.
Офицер Георги Казанджиев (също Седмо артилерийско отделение) активно подпомага не само развитието на футбола, но и на спорта въобще в Самоков, като предоставя на местните младежи спортните уреди и съоръжения в казармата. Той е създател и на първото хубаво и отмерено, добре разчертано футболно игрище. На него играят мачовете по между си, както и основаните вече футболни клубове в Ихтиман, Дупница (гр. Станке Димитров), Горна Джумая (Благоевград) и с някои софийски клубове организираните футболни клубове в града ни: „Сила”, „Диана”, „Левски”, „Раковски”, „ФД – 23”, „Атлетик”, „Соколец”, „Р – Л”, „Бенковски”.
Всеки от тези клубове, както и другите (за които не става дума поради техния краткотраен живот), си има и свое игрище, направено със собствени средства и с труда на самите свои членове.
За развитието на футбола в най – ранните му години, които са и най – трудните важен принос имат ветераните: В. Ваклинов, Петър Герин, Любен и Васил Ненкови, Кръшняк – не толкова като активни спортисти, колкото като организатори на тази вълнуваща игра.
Източник: в. „Самоковска комуна”, бр. 34/1990 г.
автор: Иван ДИМОКОЦЕВ.
Снимки: фото архив Крум Домишляров/ Андрей Домишляров;
личен архив: Марлена Станоева
*** Снимките са с илюстративна цел и отразяват друг (по – късен) времеви период на футбола в Самоков и с. Драгушиново