В края на 18 век Самоков прилича на европейските градове с развита манифактура. Неговите дюкяни и пазари са отрупани с продуктите на една всестранна промишленост. До ръчно работените тъкани, до кования бакър, до чудесата на самарджиите, владеещи в съвършенство неевклидовите криви на седлата, до купищата картофи и царевица, до грънците сребрее новото желязо. Керваните със стока потеглят за Одрн и Беломорието, откъдето през пролетта тръгват огромни стада за пашата на Рила и Витоша.
Търговски градът е свързан с Константинопол, Солун. Липиска, Виена. Чудото на възрожденската българска износна търговия е направило от Самоков голям стопски център. И не само стопански. Вече работя и първите художествени и резбарски ателиета, първите златарски дюгени, които ще оформят, възпитат вкусовете, ще създадат школа. До ловките и предприемчиви търговии и манифактуристи, все още в сянка, са учените зографи, златарите с тънък естетически вкус. Скоро ще се роди и първото графично ателие. Печаторезци ще вдълбаят върху твърдото чемширево дърво първите рисунки на първия график. И с керваните от Самоков ще тръгнат колите с голелите деспотски икони, иконите с черковни празници, рисувани през зимата, предназначени за близки и далечни църкви.
По пътя на гурбета тръгват майсторите иконописци с техните все още болярски облекла, с лисичи кожи, с високи цилиндрични шапки, носия, завещана от стопилото се в народа болярство, изместено от новата творческа, дейна класа — раждащата се буржоазия. Защото да не забравяме: „Възраждането е период, в който се поставя началото на отечествения капитализъм“.
Богатият и знаменит град трябва да има голяма, представителна черква, център на тогавашния духовен живот и на родностно-националното развитие.
Решението е да се преустрои, разшири и обнови старата митрополитска църква. Истински акт на патриотизъм — изографисването е възложено на основателя на самоковската школа — Христо Димитров, а изработването на иконостаса на резбаря майстор Андон, фигура неосветена от писмени документи, на този майстор Андон, за който знаем само, че е работил години в светогорските манастири.
През 1793 г. майстор Андон е монтирал иконостаса. Той получа за дребната за труда си сума: 4 193 гроша, грижливо отбелязани от епитропската ръка. Това не бива да ни учудва. Трудът на резбаря все още се цени (а и дълго ще бъде ценен) по – долу от труда на иконописеца. В очите на хората от епохата резбарството е занаят като всеки друг. Но иконописта е творчество!
Майстор Андон донася едно велико изкуство в родния си (по всяка вероятност!) град. ..Донася“ не е точната дума На основата на светогорски образци той създава нова архитектоника. Общото впечатление е, че в цялостната композиция той следва правилата на знаменития гръцки ордер: колони, архитрав, фриз, в който малките икони следват ритъма на античните метопи и релефи.
Структурата е ренесансова. И ренесансова в основата си, но силно повлияна от славянското пристрастие към бароковата украса, е декорацията: дълбока ажурна резба от скъпо и кораво орехово дърво. В нея, в едно органично цяло, са вплетени човешки фигури с ренесансов устрем, райските птици Алконос и Сирни, които кълват зърната от дървото на живота, коринтски капители с орли. фантастични чудовища, символизиращи безпомощността на злото.
Синтезът между така отдалечените една от друга архитектурни декоративни системи е блестящ. Античното наследство е споено с живия изблик на съвременната фантазия, строгостта и изяществото — с буйството на въображението. Кипящият живот на реалните растения, изблик на новата натурфилософия, е успокоен в строгите рамки . на класическия ордер. Бягащият по извивките на райската лоза поглед отпочива вьрху отвесните колони, където движението спира за миг, за да започне отново. Навсякъде едно тържество на живата природа, която е между символа и реалния наглед. Навсякъде тържество на натуралните форми, на реалното зрение над духовното. Този олтар изразява новият дух, защото, да не забравяме, монахът Неофит от близкия Рилски манастир ще бъде рисуван от гениалния си ученик Захарий не с Новия завет в ръка, а със земния глобус и ренесансовия пергел. Модерното знание и модерното светоусещане се намесват в старите религиозни представи, коригират ги, за да насочат погледа на човека от вътре на вън: към кипящите храсти, към тънките лиани на дивите лози.
Иконостасът на майстор Андон така се явява една философска програма, един манифест (може би вече манифеста на разума?). Тази творба възвестява, че съвременният човек е раздрал монашеската риза на средновековието, че неговият поглед любознателно е отправен към нови явления и нови стойности.
Минава половин век, през който иконостасът е обожаван не само от очите на верующия. Разширената митрополитска черква става отново тясна — ние сме в период на идеята за културна самостоятелност. Предстои превеждането на взаимоучителните таблици, превеждането на евангелието на „просто български“. През 1830 г. църковното настоятелство възлага на майстор Атанас, преселник от Солун, да довърши труда на майстор Андон. Неговият труд ще бъде добре възмезден 16 900 гроша. Научили са се да ценят изкуството на резбаря (но, разбира се, и курсът на парите е друг!).
Епохата е друга. Дълбоката ажурна резба е прекадено скъпа — майстор Атанас няма да я следва навсякъде и във всичко. Той се връща към плитката резба и се опитва да следва майстор Андон в придаване на вътрешно равновесие на фигурите.
Новият майстор добре разбира задачата си: да следва първоначалните насоки, създадени от неговия предходчик, да създаде един цялостен декоративен и архитектурен ансамбъл. Но той не може не се прояви като човек на по – новото време. Майстор Атанас работи в епоха, в която бароковите вкусове доминират, а освен това е нахлул и стилът „Ампир“. Предпочитанията му са към симетрия, към строгото повторение на декоративните мотиви. Той обрамчва в симетрични повтарящи се табла вихъра на въображението на майстор Андон. Рационално устроената мисъл идва да обрамчи изкуството на импровизацията, на непрестанното вариране върху една тема. Майстор Атанас обича стилизираните изображения на слънчогледите и ружите, осветени от традицията. Белег на самостоятелно наблюдение, той замества акантовия лист с дъбовия и образите на мистичните чудовища — заети от средновековния физиолог — заменя със символи на природните сили и на плодородието. В това отношение майстор Атанас тласка по-напред революцията на натурфилософската мисъл, довеждайки я до границата на едно материалистично световъзприятие.
Но неговият реализъм тържествува в човешката фигура. Майстор Атанас отхвърля старите образци: старата третировка, старите костюми Неговите персонажи са взети от реалността. С характерните за епохата облекло и прическа.
И в това отношение той не противоречи на своя предходник. Това са същите принципи за тържество на реалния живот, изведени до степента на документална верност. И по съвременния му обичай майстор Атанас завършва делото си в елин автопортрет, така наречения „човек с цветето“. Загадъчно усмихнат, с разделена на път коса, с две огромни ружи в ръцете, със занаятчийско сетре и вероятно с „байроническа яка“ — такъв какъвто е бил и в живота.
Така иконостасът е завършен. Така са завършени и основните характерни черти на самоковската резбарска школа Монументалната творба осветява пътя напред: не само пътя на самоковските резбари. В Трявна и в поречието на Струма и Места, а и по – далеч на югозапад, новите принципи ще бъдат източник на творческо вдъхновение.
Владимир СВИНТИЛА